Провадия е град в Североизточна България,намира се в област Варна и е административен и стопански център на община Провадия. Отстои на 410 км североизточно от София, на 47 км западно от Варна, на 53 км югоизточно от Шумен и на 17 км югозападно от Девня.
Град Провадия е разположен на Провадийска река, по протежение на едноименния пролом, обграден с високи скали от изток и запад.
Населението на града към 2011 г. е 13 090 жители.
Провадия е селище с многовековна и интересна история. Най-ранните открити следи от човешка дейност в района са датирани от V в. пр. Хр., когато тези земи са били обитавани от траките. Материално наследство от тяхната култура са запазените около 30 скални гробници разположени в местността "Табиите".
Приета е тезата, че днешният град е наследник на възникналата през V век византийска крепост, която била част от изградената фортификационна система срещу нахлуващите от север войнствени племена. Византийците я наричали Проватон. Има различни предположения за произхода на това име: едното го свързва с проход или теснина,докато другата версия е обвързана с превода от старогръцки език на наименованието „Проват“, което означава „овца“.
Крепостта се намира се на планинското плато "Калето", извисяващо се източно от гр. Провадия. То има формата на кораб, чийто нос сочи на юг, и отвсякъде е обкръжено със скални откоси, високи около 20 м. Тесен провлак го свързва с друго плато – "Табиите" (от турски-укрепленията), разположено на север от "Калето". Днес крепостта "Овеч" е превърната в музей на открито.
Заселилите се тук славяни (VI-VII в.) нарекли крепостта "Овеч" - буквалният превод на византийското наименование. Дошлите по-късно Аспарухови българи също възприели това име, което останало и през следващите средни векове.
Вече в пределите на българската държава укреплението бързо се разраства в селище и дори става военно-административен център. За това способствувало стратегическото му разположение - близостта до Плиска, Преслав и Варна, при евентуално превземане на Варна, Овеч бил основната преграда по-пътя към Плиска и Преслав.
По време на Второто българско цаство (XII-XIV в.) градът е бил процъфтяващ занаятчийско-търговски център, тук идвали търговци от Дубровник, Армения и други далечни краища.
Овеч се издига и като един от най-важните митрополитски центрове на България, наред с Търново, Преслав, Червен, Дръстър, Средец. Наричали са го и Първада-Правадъ. За миналото величие на някогашния център на Овечка епархия днес напомнят запазените основи на три средновековни църкви, като интерес предизвиква най-голямата от тях, наречена "Митрополитска".
Има сведения, че градът влиза във владенията на брата на цар Асен І – Петър. Овеч е свързан с имената на още двама царе – Калоян, който го обитавал преди похода си към Варна и Ивайло .През 1278 г., опитвайки се да преминат през проходите на Стара планина към Търново, две византийски армии от 5000 и 10 000 бойци, водени съответно от пълководците Априн и Мурин, намират гибелта си под мечовете на воините на цар Ивайло. Следващият византийски пълководец Михаил Глава Тарханиот опитва през Варна. Той превзема няколко крепости в Източния Балкан, но е спрян при Овеч. Докато се занимава с обсадата, в тила му пристига армията на Ивайло и ликвидира византийците за броени дни.
През 1366 г. по нареждане на цар Иван Александър в Овеч са затворени трима от рицарите на граф Амедей VІ Савойски. Един от тях бил маршалът на Бургундия Гвидо ди Понтарлиер.Те били пленени от войските на Овеч,взели участие в боевете при Галата. Благородниците били освободени след намесата на католическия патриарх на Константинопол срещу откуп от 2400 златни перпера.
През 1388 г. Овеч пада под османска власт, завладян е от войските на Али паша. Крепостта получава името "Таш хисар" (каменна крепост).
Овеч става център на въстание начело с Фружин – син на Иван Шишман, през 1409 г. През 1413 г. Муса, син на Баязид превзема отново крепостта и жестоко се разправя с въстаналото население.
Войските на полско-унгарския крал Владислав ІІІ Ягело–Варненчик, по време на похода му през 1444 г. нападат крепостта и я унищожават до основи. След разгрома му при Варна турците отново се настаняват тук, като запазват малък военен гарнизон.
Твърдината започва да губи своето предназначение през ХVІ-ХVІІ в. и градът се заселва в дефилето на река Провадийска, където е и до днес.
Полският пътешественик Освиенцим, посетил Провадия през 1636 г., прави следното описание: "Градът, макар и по-малък от Силистра, е много хубав; има малко дървени сгради,а все каменни сараи,калдъръмени улици и мостове,постлани с камъни, многобройни фонтани, голям безистен, дюкяни на различни занаятчии и хора от всякакви народности,между които и няколко "латини", или дубровничани.Градът има седем джамии...".
Според Евлия Челеби в средата на XVII в. в Провадия има около 3500 къщи, докато в Шумен са 2000, а във Варна - само 600.
Подобни сведения дава католическият епископ Богдан, според когото през 1640 г. в града има около 2000 турски къщи и само 50 - християнски, в които вероятно включва и разрасналата се вече дубровнишка общност. Дубровнишките търговци се заселват в Провадия около 1580 г., а в средата на ХVII век колонията им става една от най-големите в България. Изграждат католическа общност, в която се включват много българи. Техен духовен пастир е известният българин Филип Станиславов (назначен през 1647 г. за католически епископ в България), благодарение на когото в Провадия се изгражда католическа църква. Тя обаче е съборена от Халил паша през 1639 г., поради отказа на дубровничани да "подарят" 100 хиляди аспри на турците.
Свидетелство за някогашното присъствие на добровничани тук, свидетелства запазената и до днес средновековна църква "Свети Теодор" в близкото до Провадия село Добрина.
След Руско-турската война от 1828-1829 г. градът е почти напълно разрушен и броят на българското население чувствително намалява вследствие на няколко изселнически вълни към Русия и Румъния. Въпреки тази демографска катастрофа Провадия все пак успява да се съвземе. В навчечерието на Освобождението в селището живеят около 3500 души.
През Възраждането Провадия изживява нов стопански и културен възход. Градът бил известен с производството на прочутите “пеещи каруци” (над 3000 броя годишно).
Духовният подем през тази епоха е свързан с издигането на църквата "Св.Никола" (1844 г.) ,както и с откритото в черковния двор светско училище (1849 г.), с пръв учител Райко Блъсков.
След Освобождението Провадия се развива бързо и става околийски център.
През годините на социалистическото строителство Провадия е част от промишлената мега ос Варна-Девня-Провадия. На 6 км югоизточно от града, край гара Мирово, се намира едно от най-големите находища в България на каменна сол, на базата на което се получава готварска сол.
Днес град Провадия и околностите му, с многобройните културно-исторически обекти се превръща във все по-предпочитана туристическа дестинация. Освен гореописаните забележителности, могат да се посочат и:
- Градският исторически музей - поместен във възрожденската къщата на опълченеца Стефан Богданов,б огатият му фонд от около 15 000 предмета съдържа археологически находки от праисторията,античността,средновековието,материали от Османския период,Новата и Най-нова история на района.
- Възрожденският архитектурен комплекс-намира се в старинния едноименен квартал Вароша с известната Ламбова къща.
- Провадийските скални манастири - пръснати са из цялата околност на града,те представляват един огромен комплекс от църкви, килии, скитове, изсечени в самите скалните масиви. Разцветът на тези обители е бил през XII-XIII в., когато са приютявали монасите-исихасти. В непосредствена близост до Провадия са манастирите в местностите: "Шашкъните" (северно от крепостта "Овеч" и платото "Табиите"), "Градище" (1,5 км североизточно ), "Саръ Кая" (западния скален венец, над самия град) и др.
Източници:
1.Стефан Корабов, Провадия в моите спомени, Варна, изд. "Силуети", 2009 г.
